На гости на баба Цветна

(Нещо като въведение)

Слънцето залязваше, когато часовниковата кула на едно малко градче удари точно пет. Както всеки следобед, уличките бяха пълни с хора. Лелки с пазарски чанти, чичовци с лули, дядовци с бастунчета, малки госпожички с панделки образуваха шарена тълпа, която бърбореше за всевъзможни неща. Освен часовникова кула, градчето имаше камбанария с три камбани, кметство, училище и всичко останало, което малките градчета имаха. При все това, то бе толкова обикновено, че хората го бяха нарекли Средноград, тъй като в него нямаше друго забележително, освен че бе в средата на страната.
Както често се случва обаче, във всяко обикновено нещо има и по нещо необикновено. В края на градчето, там където започваха дъбовете и буките на Средна гора, живееше една весела баба. От ранна пролет до късна есен тя работеше из дворчето си.
Градинката ѝ беше малка, ала каквото и да посееше - всичко растеше. Марули, домати и тиквички имаше в лехичките, а до тях - картофки и лук. От едната страна къщичката имаше ранна ябълка, а от другата - зимна круша. Покрай оградата растяха къпини, а зад тях - малини.
Но от всичко най-хубави бяха цветята. Напролет първи се показваха кокичетата и игликите. След тях идеха зюмбюлите и лаленцата, после люлякът и латинките. Щом дойдеше лятото, пламваха божурите. Тъй като дворчето винаги беше пълно с цветя, хората наричаха стопанката баба Цветна.
Същият този следобед, малко след като часовниковата кула бе отброила пет, пред къщичката на баба Цветна спря кола. От прозореца надникна къдрокосата и внучка Мая. Мая бе едно добре възпитано, но твърде любопитно момиченце със зелени очи и лунички. Нейните родители бяха археолози и когато тръгваха на път, тя оставаше на гости на баба си. Така се случи и през този ден.
Щом слънцето залезе, баба Цветна направи чай, седна заедно с внучето и се замисли коя история да разкаже. През това време внучката ѝ гледаше през прозореца едно ябълково клонче, чиито листа бяха започнали да пожълтяват.
- Бабо, а защо на ябълката ѝ пожълтяват листата?
- Хм, че защо ли? Това е една дълга история...
Баба Цветна се усмихна, взе вретенцето си, завъртя го и заедно с нишката тръгна и приказката за едно красиво момиче, което всяка година идвало със северния вятър. Баба ѝ беше сладкодумна, но приказката се оказа дълга и Мая заспа по средата, без да научи края.
Същата вечер, когато цялото градче се унесе в дълбок сън, над полето се появи един палав северен вятър, а с него - едно красиво девойче.

Защо пожълтяват листата?

Приказка за северния вятър и момичето
с оранжевата пелерина

Беше спокоен понеделник - един хубав ден за започване на разни неща. Септемврийското слънце промъкна лъчите си измежду листата на ябълката и стигна до крайчеца на възглавницата, върху която спеше Мая. Тя отвори едното оченце, после другото, промърмори едно “ох” и се зави през глава. Никак не й беше до започване. Понеделниците винаги бяха малко трудни.
Сигурно щеше да лежи още дълго, ако не беше усетила уханието на лимонови бухтички! A това беше достатъчно добра причина да се измуши от топлото легло. Нейната баба правеше прекрасни бухтички и никой не можеше да им устои.
- Охооо, някой се е събудил! - усмихна се баба Цветна, докато изваждаше поредната бухтичка.
- Ами така хубаво миришеше!
Мая взе две още топли бухти, след това - още две, после си сипа чаша мляко и докато се усети вече беше закусила.
През това време баба ѝ изтупа брашното от ръцете си, свали престилката и погледна през порозореца. Небето беше чисто, слънцето блестеше, изглеждаше прекрасен ден за разходка.
- Хайде, сънливке, обличай се да тръгваме! Разбрах, че шипката в Люботрън е станала за бране.
Освен бухтички, баба ѝ правеше чудесен шипков мармалад. Но за него трябваше да се ходи чак до хълма Люботрън, където растяха най-едрите шипки.
Мая облече зелената си рокля с джобчета, върза си панделка, сложи още бухтички в една торбичка и тръгна с баба си по улица Крайречна. Тази улица бе най- дългата в Средноград и минаваше от единия до другия му край. След като излязоха от градчето, малка пътечка ги изведе на самия хълм. По храстите блестяха едри червено- оранжеви шипки а измежду тях подскачаха три врабчета. Те се люлееха по клоните и спореха нещо по врабчешки. Тъй като баба Цветна не беше съвсем обикновена баба и разбираше врабчешкия език, тя подаде ухо и се заслуша.
- Няма да вали, щом слънчице блести - каза едното врабче.
- Ала снощи севернякът луд лудя в полята - каза другото.
- Вятър щом фучи, май ще завали - добави третото.

“Бре, рече си баба Цветна, какво ли е намислил този пакостник Бора?” Бора беше палавият северен вятър. Той беше голям лудетина и винаги донасяше студено време с дъждовни облаци. Но тъй като по небето нямаше и едно облаче, бабата не се притесни. Тя напълни голямата торбичка с шипки, внучката й напълни малката, и двете се запътиха надолу към града, право към магазинчето на Радомир. Оттам щяха да купят захар за сладкото.
Докато вървяха надолу, минаха покрай къщата на госпожа Божана Страхилова. Добросъвестната госпожа току-що бе изпрала и грижливо простираше на двора. Щом ги видя Божана, която беше твърде притеснителна по природа, притихна зад розовите си чаршафи и занаднича любопитно.
- Хубава сутрин за пране сте избрали! - подвикна весело баба Цветна.
- О, да, да... прекрасен ден! - смути се малко госпожата. - Наистина чудесен!
- Но нещо май ще вали.
- Да завали!? - от изненада Божана премигна три пъти и погледна угрижено нагоре, където нямаше нито едно облаче. - Такова прекрасно време! - промърмори тя сърдито. После взе празния кош и влезе отново в къщата си, възмутена, че я бяха притеснили.
Току подминаха двора на Божана и баба Цветна дочу две медоносни пчели, които жужаха до розовите храсти на съседната къща.
- Бърз-з-з-з-ичко да бърз-з-з-аме! - каза едната.
- Бърз-з-з-о, че дъждец з-з-з-въни! - каза другата.
Баба Цветна погледна небето. Едно бяло облаче се бе появило. Тя хвана за ръка малката си внучка и ускори крачки. Когато завиха покрай часовниковата кула срещу им се зададе една пълна дама със синя рокля и синя шапка. Пред нея подскачаше малък йоркширски териер със синя панделка. Шапката на госпожата бе щедро окичена с цветя, лентички, мъниста и човек лесно можеше да се досети, че това е Елиферия Паунова. Елиферия беше жената на кмета. Тя толкова много обичаше шапки, че вече имаше три дузини за всякакви поводи.
Прекрасната синя шапка бе купена едва вчера и в нейна чест кметицата бе поръчала да ѝ ушият рокля в същото небесно синьо.
- Добър ден и накъде така, госпожо? - поздрави забързано баба Цветна, без да спомене и дума за шапката.
Тя знаеше, че всеки, който поздравява кметицата, задължително трябва да казва поне един комплимент за шапката ѝ. Но тъй като ѝ се видя твърде натруфена, не каза нищо. Кметицата ги погледна накриво. Тази неучтивост никак не ѝ се понрави. Тя вирна носле и отвърна троснато:
- О, нима не виждате! Днес е прекрасен ден за разходка!
- Хубав ден... Само дето мирише на дъжд - усмихна се баба Цветна.
- О, на дъжд ли? - разсмя се Елиферия Паунова, a роклята ѝ се разтресе като голямо синьо желе. - Та на небето има само едно облаче!
След това госпожа Паунова реши, че не си заслужава да разговаря с хора, които не разбират от шапки и се обърна към малкия си йоркширкски териер:
- Нали така, Пуфи?
Пуфи само кихна и гордо продължи пред доволната си стопанка. Но това баба Цветна и Мая така и не видяха, тъй като вече бяха стигнали до висока къща с красива ограда, зад която се чуваше голяма шумотевица.
Мая се надигна на пръсти и надникна любопитно. Една креслива госпожа бе излезнала в градината и нареждаше на слугите си да подредят маса за следобеден чай. Такъв глас в Средноград имаше само жената на банкера - госпожа Златолюба. Тя бе толкова писклива, че хората отдалеч можеха да разберат в какво настроение е, а тя обикновено беше в лошо. Докато госпожата хокаше слугите си, трилистните детелинки, до оградата, пееха.

Ясничко небе,
слънчице пече,
а как ще завали
не знаете, нали!

Като чу това, баба Цветна се позасмя, после подаде глава иззад оградата и викна силно:
- Хубава маса, дано само не я навали!
- Да я навали ли? - тросна се жената на банкера и погледна нагоре, където имаше няколко безобидни бели облачета. - Че не виждате ли какво хубаво време е! - и отново се скара на слугите си, понеже никак не обичаше някой да ѝ противоречи.
- Щом не щат да чуят, тяхна работа - каза бабата и влезе с внучката си в магазина на Радомир.
Накупиха, каквото имаше да купуват, и излязоха. Щом стъпиха на улицата, духна толкова силен вятър, че за малко не отвя панделката на Мая. Баба ѝ погледна нагоре, малките пухкави облачета се бяха събрали, птичките бяха замлъкнали, а цветенцата бяха затворили чашки.
В градината на банкерката скъпият чаен сервиз вече танцуваше по покривката и слугите ѝ едва го удържаха.
- Така било то! - промърмори баба Цветна и закрачи бързо с внучето по улица Крайречна, където госпожа кметицата мъчно удържаше новата си шапка.
Всички панделки и цветчета се бяха разлетели. Баба Цветна отново поклати глава.
Облачетата някак незабелязано бяха станали големи и тъмни. Когато стигнаха до спретната къща на госпожа Божана, вятърът духна отново - толкова силно, че успя да отвее цели две ризи от току-що простряното пране.
- Оооо, ризите ми, ризите ми! - хукна госпожата след тях и едва успя да ги догони.
Пакостливият вятър бе довял дъждовни облаци. Всички се разбързаха. Настана голяма суматоха. Само едно непознато момиче с красива оранжева пелерина не се страхуваше от дъжда.
Щом закапаха първите едри капки, Мая вече пийваше сладък горски чай, а баба й вареше шипков мармелад.
В същото това време госпожа Страхилова переше отново двете изпокаляни ризи. Прислужникът на Елиферия тичаше с все сила подир шапката, която беше отлетяла. А жената на банкера отново вдигаше врява за скъпия чаен сервиз, който вятърът току-що бе счупил.
Навън бе завалял истински пороен дъжд, а Мая допиваше втората си чаша чай, когато някой почука на вратата. Баба Цветна отвори и на прага застана момичето с оранжевата пелерина.
- Добър ден, бабо Цветна!- усмихна се то.
- Добре си дошла, Есен, заповядай!
Щом влезе Есен, в стаята мигом се разнесе сладък аромат на зрели ябълки, примесен с дъх на дъжд и мокра трева. Гостенката свали качулката, развърза пелерината, а изпод нея извади пълна кошница. Медени крушки, червени и златни ябълки, грозде и орехи, всякакви плодове беше донесла.
Мая, която се бе скрила зад роклята на баба си, любопитно надникна. Есен беше дългокоса и също като Мая - с лунички по бузите. Роклята ѝ беше от оранжево-медена тафта, украсена със слънчеви нишки и златни дантели, върху които проблясваха бисерни капчици .
Щом видя малкото момиченце, Есен така се засмя, че дрехата ѝ се разшумя като листенца на топола, а червените й къдрици заподскачаха весело по раменете. Мая гледаше и не вярваше на очите си. Чудеше се какво щеше да прави едно толкова красиво момиче в малкото им градче. И тъй като си беше любопитка, направо попита:
- А ти по някаква работа ли идваш в Средноград?
Есен се усмихна, извади от чантата си малка кутийка и я отвори. Отвътре грейнаха цветове – медено-червено, алено, шоколадово-кафяво, златно-жълто и топло оранжево.
- Ето в тази кутийка са боичките ми. С тях през септември започвам да рисувам по дърветата.
Тъй през този ден Мая научи три неща. Първо - стана ясно, защо пожълтяват листата на ябълката. Второ - стана ясно, че нейната баба не е обикновена баба, а магьосница. И трето - съвсем в края на деня стана ясно, че задаването на въпроси е присъщо на всички начинаещи магьосници.




Край на първа приказка